„МОНОДИА И КОНЧЕРТО ГРОССО”

Das Orchester 9/2007 Ekaterina Docheva

В.„Култура” Брой 15 (2454), 17 април 2007 г. Екатерина Дочева

"Георги Минчев в размисъл и равносметка”

Нещо много символично имаше във факта, че в дните, когато мисълта за възкресението на духа е по-близо до нас от когато и да било, в зала ‛България“ се роди ново българско произведение – ‛Монодия и кончерто гроссо“ за виола, струнни, ударни и чембало. Произведение на Георги Минчев, важен композитор не само за българската музикална среда. Дотолкова, че новите негови опуси далеч не винаги имат световната си премиера у нас….

…Произведението е написано за известния виолист Димитър Пенков, който отдавна работи в Хановер. Монодията е фантастично солово прозрение на виолата със смелата дължина от осем минути. Тя дава страхотни възможности на солиста да разгърне въображението си по отношение на звук, тембър, на дъхове, фази във формата, на импровизационна гъвкавост. Също и да демонстрира висотата на инструментализма си. Последното всъщност бе най-добре и целенасочено артикулирано от Димитър Пенков в неимоверно трудната фактура на цялата творба. В началото на Кончерто гроссо-то виолата ‛влиза“, влива се в една звукова среда, в която в началото доминира чембалото. И тук е мястото да уточня, че на партитурата си Минчев е написал: ‛На старите майстори с обич и усмивка“. Защото още чембалото поставя въпроса за майсторите. Чембалото е символ на една епоха, разбира се, но то се превърна и в знак на най-успялата по света творба на Минчев, Концерта за пиано, където една от най-блестящите в съвременната музика идеи бе тази с чембалото, което за известно време е опозиция на солиращото пиано, при това, поверено на диригента. Така знаците ‛прошарват“ и ‛наричат“ композицията на Минчев; знаци, не цитати на композиторите-икони за него самия, ‛неговите“ стари майстори – Бах и Месиан, Чайковски и Стравински. Лютославски. Може би с усмивка и към Барток (... и струнни, ударни и...чембало). И към самия себе си. И своите знаци е поставил там: и камбанния звук, и суинг-скоростта, която така обича. Музиката те хваща така, както всеки път при негово произведение. Просто Георги Минчев владее изкуството да държи вниманието на публиката, без непременно да се съобразява с нея. В сравнение с други негови творби, тази е по-открито насочена към личната изповед, нещо, което композиторът рядко си позволява. Тук, без неудобство, в територията на емоциите се разполага и онази, на равносметката. Тя неминуемо носи елемент на тъга, на смирение и на някакъв тип меланхолност. Лирико-драматичната бавност в някои епизоди на творбата ни приближава до размисъла, до разкриване на една дълбока чувствителност, на нежност. Интимната същност на музиката въздейства много силно…